Венцислав Петков
Събитията, които се случиха у нас в последно време,
поставиха на дневен ред въпроса за промяна на Конституцията. Социалните
проблеми, както и неуредиците в здравеопазването и образованието предизвикаха
за първи път толкова бурен дебат в обществото, гарниран с улични протести,
който бе насочен и към ремонта на действащия ни върховен закон. Най-често
чуваната фраза в последно време – промяна на системата, се превърна в синоним
на промени в действащата Конституция.
Ниският социален статус на големи обществени групи у нас
генерира недоверие на гражданите към институциите и в тази връзка се заговори
за промяна в структурата и функциите на президента, парламента, местната власт
и други институции – символи на държавна власт.
В настоящата статия ще разгледаме положителните и
отрицателните аспекти на най-обсъжданите промени, които се чуха от мненията на
юристи, политолози и граждани.
Народно събрание
Законодателният ни орган е един от най-честите обекти на
нападки по отношение на ефективността и качеството, с които функционира. Според
юристи и движения за граждански контрол този най-висш орган и символ на
парламентарната ни република страда от един съществен недостатък. Той се крие в
липсата на механизъм за отзоваване на народни представители. Както суверенът е
избрал някого, така е и редно да оттегли доверието си към него, когато този
депутат премине към друга група в парламента или с действията си покаже, че не
защитава интересите на хората, които са го избрали, смятат преобладаващата част
от експертите. Такъв механизъм съществува във Великобритания – когато депутатът
е получил присъда от 1 година лишаване от свобода, както и в шест кантона в
Швейцария. В Латвия механизмът е по-радикален – там има възможност за
отзоваване на целия парламент по инициатива на избирателите. Същото е
положението и в Лихтенщайн, където 8% от избирателите могат да предизвикат
предсрочно прекратяване мандата на целия парламент. Въвеждането на такава промяна
у нас, обаче, може да срещне практически трудности. Дори да приемем, че
определена част от избирателите биха имали право чрез подписка да предизвикат
процедура за отзоваване на депутат, трябва да се избистрят основанията за
такова отзоваване – напускане на групата на партията или коалицията, от която е
избран депутатът, влязла в сила присъда и др. Има едно съществено препятствие
пред този механизъм и то е породено от това, че избирателните ни райони са
многомандатни, а не са едномандатни, т.е. от един избирателен район влизат
няколко депутати. При това положение не е ясно как ще се преодолее хипотезата,
в която избиратели на опозицията гласуват напук за отзоваването на своите
опоненти, а последните като ответна реакция предизвикват контраудар и насочват
своите гласове срещу представителите на техните политически противници. На
практика е невъзможно това да се ограничи напълно и да се отнеме възможността
да гласуваш срещу опозицията, защото така би се нарушила тайната на вота и
свободата на избор на политически убеждения. От напускането на парламентарната
група на партията, от която един депутат е избран, само по себе си не може да
се съди дали той е коректен към избирателите, или не, без да се вземат под
внимание и другите обстоятелства по случая. Поради този факт предвиждането на
такова основание за прекратяване на депутатски мандат няма да постигне желания
ефект на пресичане на политическото номадство, твърдят запознати. Има случаи на
напускане на депутати, поради принципни различия, в които са намесени понятия
като чест, справедливост, които не могат да се тълкуват еднозначно по посока на
това кой е крив, и кой – прав.
Кворум в парламента
Игрите с кворума не са непознато явление за българския
парламент, дори напротив – забелязва се тенденция към тяхното увеличение. По
сега действащия правилник кворумът се проверява само в началото на заседанието,
след което депутатите си излизат спокойно от залата, а закони се приемат с
гласовете едва на ¼ от всички народни избраници, т.е. липсва представителност
на този вот, както и гаранция, че гласуваният текст на нормативния акт е
детайлно обсъден и подложен на критичен анализ с оглед адекватната защита на
обществените отношения, които той визира. Ето защо е нужно да се направи
законова промяна, според която кворумът да се проверява преди всяко гласуване
на разпоредби от нормативни текстове, а не само в началото на пленарното
заседание, предлагат конституционалисти.
Вицепрезидент
В новата история на България едва ли можем да запомним с
нещо значимо фигурата на вицепрезидента. През годините, на тази институция бяха
делегирани правомощия от президента, включващи подписването на укази за
помилване на осъдени лица, за придобиване на българско гражданство от чужденци
и др. С присъствието си в публичното пространство, обаче, тази фигура като че
ли не можа да придобие необходимата харизма и обаяние, за да се убедят хората,
че има практическа нужда от нея, а не е просто плод на институционално
разточителство. На практика ролята на вицепрезидента по сега действащия
върховен закон у нас става видима само в случаите, когато президентът не може
да изпълнява своите функции, което не оправдава прекия избор и високото стъпало
в институционалната йерархия на вицепрезидента, твърдят преобладаващата част от
юристите. Традиционалисти по отношение на материята, обаче, застъпват
противоположно мнение, твърдейки, че в исторически план вицепрезидентът има
своето място на политическата карта на страната. Те смятат, че не е нужно този
институт да отпадне, а напротив – дори правомощията му трябва да бъдат
разширени.
Местна власт и самоуправление
През годините у нас се водеше разгорещена дискусия за или
против децентрализацията на регионите. Недостигът на бюджетни средства за някои
области, демографският срив и липсата на работни места, обаче, затвърдиха
мнението, че децентрализацията е необходима мярка за страната. Според мнозина
тя ще допринесе за превръщането на повече областни центрове в икономически
развити и привлекателни места за живеене, като в същото време ще спре
концентрацията на работна сила само в два-три големи града на България. Първата
крачка на децентрализацията вече беше направена с преместването на държавни
институции извън столицата и е редно този процес да продължи и да бъде доведен
до край, смятат една част от експертите. За да бъде постигнат този баланс,
според тях е необходимо да се започне от конституционна промяна, която да даде
възможност на хората да избират пряко регионални управители, на които
централната изпълнителна власт от своя страна да делегира повече правомощия.
Тези управители могат да бъдат подпомагани и контролирани относно
законосъобразното изпълнение на законовите им задължения от колективни органи
на местната власт, които също да бъдат избирани пряко от избирателите.
Естествено, идеята за децентрализацията има и своите противници. Част от тях по
разбираеми причини са служителите, работещи в институциите, нарочени за
преместване извън столицата. Друга част от противниците на идеята са на мнение,
че такава административна реформа няма да доведе до развитие на местната власт
и да реши проблемите на регионално ниво. Те дават за пример периода, в който
жителите на София и други големи градове можеха да избират районни кметове,
което според тях не доведе до очакваните резултати за подобряване на социалния
и икономически микроклимат на местна почва.
Конституционен съд
Тук дебатите се водят в две посоки. Първата от тях е самият
статут на Конституционния съд според най-висшия ни закон, според който той
трябва да бъде независим от трите власти в страната. Той е призван да бъде
независим орган, който се ръководи единствено от върховенството на
Конституцията. Според една част от наблюдателите сянка върху този независим
статут хвърля квотата на Народното събрание, което все пак е формирано от
представители на политически партии. Затова те предлагат изборът на
конституционни съдии да става само в рамките на юридическото съсловие. Между
впрочем, същият довод част от експертите привеждат и спрямо Висшия съдебен
съвет, който по презумпция трябва да бъде олицетворение на независимостта на
съдебната система, а в същото време и там съществува квота на Народното
събрание. Изходът и тук според тях е избор на членове само в рамките на
гилдията. Друга група юристи не намират противоречие с принципите на
независимостта от институциите в работата на Конституционния съд, а дори
напротив – смятат, че сегашното положение осигурява баланс и гаранция за
взаимен контрол от страна на властите у нас.
Втората линия, по която се води дебат в обществото, е дали
да се предвиди в Конституцията правото на индивидуална жалба на всеки
гражданин, или не. За една част от експертите това ще бъде въплъщение на
пряката демокрация у нас, което би способствало за ефективен граждански контрол
върху законите, когато те са приети в противоречие с обществения интерес.
Мнозина конституционалисти пък застъпват обратната теза и твърдят, че потокът
от жалби, който би потекъл към Конституционния съд в такъв случай, ще блокира
неговата работа по сериозните проблеми в обществото. Тук се намесват и
привърженици на трето, умерено становище, които са на мнение, че кръгът на субектите,
които имат право да сезират този орган, би следвало да се разшири само с
представителни неправителствени организации, доколкото тези формирования
изразяват интересите на една немалка част от обществото у нас. Събраният
нормативно определен брой подписи от тези организации при повдигането на въпрос
пред Конституционния съд би се превърнало в гаранция за обществената значимост
на този проблем, смятат още те.
Изводите
Каквото и да решат законодатели и експерти по повод промяна
или създаване на нова Конституция, те трябва ясно да се ръководят от интересите
на гражданското общество. Евентуални промени във върховния ни закон не бива да
бъдат самоцел, а да се правят с оглед оптимизация в работата на институциите,
като се стъпи на успешната практика в други европейски страни. Дискусията за
промените трябва да бъде в максимално широк формат, като се търси консолидиране
на позициите на политическите сили с оглед защита на националния интерес.
Гражданското общество от своя страна показа, че желае и
търси промяна в начина на работа на институциите, иска те да станат по-отворени
и да стоят по-близо до тях. За промени в Конституцията се заговори и защото
доверието на гражданите в органите на държавната власт е намаляло значително,
но и поради това, че за голямо съжаление социално-битовото равнище на хората в
страната спада осезаемо в последните години. Парадоксално, но е факт, че
Конституцията не се спазва в достатъчна степен. Принципите на върховенство на
закона, свобода на словото, на печата, на избор на вероизповедания и забраната
за дискриминация на база различни признаци са погазвани едва ли не ежедневно и
от институции, и от граждани, а ответна реакция на държавата в много от
случаите липсва. В същото време напоследък от парламента се приеха доста
противоконституционни закони, погазиха се лични права и свободи от институции,
призвани да отговарят за тях. Това спомогна да се насади едно чувство на страх
от безнаказаност и липса на закрила, което тласка гражданите към искания за
промяна на статуквото. Пред отговорните фактори в държавата стои тежката задача
да върнат доверието на хората и да осигурят върховенството на закона в името на
едно по-социално и по-справедливо общество. Независимо дали ще променят
Конституцията, или не. На първо време те могат да гарантират с волята си, че ще
обезпечат нейното спазване. За да стъпи на здрава почва, благодатна за
развитие, обществото ни иска да почувства върховния ни закон като сигурен и
стабилен фундамент на държавността, независимо в какъв вид е той.
©2017 Асоциация на прокурорите в България
Няма коментари:
Публикуване на коментар