Молдова - екзотиката на постсоца

Молдова е земя на кръстопът, разделена както повечето балкански държави от Великите сили, за да няма силни държави в региона. Едната част е област в Румъния, другата в Украйна, третата - самостоятелна държава. Нещо да ви е познато? Харесва ми чарът на неутъпканите пътеки и държавите, които не са туристически дестинации. Така се озовах и в Молдова. 

Емблемата на Молдова - Крикова

Емблемата на Молдова е винарната Крикова - една от най-големите и красиви изби в света. Винопроизводството е отрасъл номер 1 в Молдова, който формира голяма част от брутния вътрешен продукт на страната и осигурява солиден процент от трудовата заетост на местните. И понеже тук се бълват милиони бутилки месечно, а молдовското вино не е толкова разпознаваем продукт на западните пазари, управата на винарнате правилно се е насочила към пазарите на Изток, където пенливата течност се котира повече от добре. Тук известни личности държат или са държали свои колекции вина... На снимката е колекцията на румънския президент до 2014 г. Бъсеску. 

Срешу 1 евро на година и вие можете да сложите своя бутилка за съхранение тук. Свои колекции вина тук са имали дори отречени исторически фигури като Гьобелс и Мусолини. Така на входа на винарната ни посреща красива девушка с руски черти на лицето, настанява ни във влакчето, и то потегля с грохот из тъмните улици на Крикова. 

В тях има дори светофари, пътни знаци, само регулировчици липсват, както се казва. Истински подземен винен град с дължина на улиците 120 километра, втора по големина винена изба в света! По пътя се спира на по интересните места, говори се за технологията за ферментация на виното, минава се през музея на виното и стотиците награди, които винарната е спечелила. 

Погледът ми шари из снимките с известни политически и спортни личности от цял свят, посетили този обект, и изведнъж попада на...президента 2012-2012 г. Георги Първанов, увековечен за поколенията като част от някаква делегация или може би просто като ценител на хубавото вино. 

Крикова е държавна винарна и работниците тук получават добри заплати за стандарта в страната. А той, апропо, поне в столицата Кишинев, се оказва не толкова нисък колкото се говори у нас. Скъпи и луксозни джипове от цяла Молдова са паркирали на входа на винарната, карани от молдовци от цялата страна, които искат да я разгледат. Винарната е толкова голяма, че повечето хора имат чувството, че ако не дай Боже стане някаква ситуация на война или авария в страната, може да поеме цялото население на Молдова като убежище. По време на тура посетителите сядат в кинозала да гледат филм, опитвайки като подарък от домакините от гордостта на молдовското винопроизводство - пенливото вино. Интересната беседа завършва с една спираща дъха заседателна зала, в която се гощават видните гости на винарната...

И след това в магазина за вино, където нашенците, както знаем, се тълпят да хванат примоциите. 

Погледът към ЕС и Румъния

Няколко интересни неща забелязах в настоящото развитие на страната от разговори с местните. Преди десетина години е бил пикът на желанието на хората в Молдова да се присъединят към ЕС. Сега молдовците имат споразумение за пътуване с ЕС без визи, а гражданите на ЕС влизат в Молдова само с лични карти. Тази нова реалност е охладила леко проевропейските настроения. Желанието за обединение с Румъния, което бе на дневен ред преди години по същите прагматични причини,също сякаш е охладняло. Много интересен и любопитен факт е, че докато молдовците са искали обединение с Румъния, в самата ни северна съседка са гледали леко скептично и дистанцирано на тази възможност. Така де, как се хранят още няколко милиона гърла...

Стандартът и хората

Както вече отбелязахме, стандартът е по-нисък от този у нас, но не и в столицата Кишинев и големите градове. Алкохолът е много евтин - сега да не тръгнете на юруш на пазар натам. Бирата Кишинев върви около нашенски лев, марковата молдовска водка - 6-8 лева за 700 грама. Същото важи и за цигарите. Забранен е обаче вносът на стоки от животински произход от Румъния в Молдова и румънските граничари щателно проверяват за това, като има указателни табели с размера на глобата. В страната се пие доста, има много битов алкохолизъм и пияници в градинките. Не може да се каже ,обаче, че страната е опасна откъм престъпност. Местните са много любезни и гледат да ти помогнат с каквото могат. Валутата по сергиите на улицата напомня на Магурата на Витошка през 90-те. Хората масово са добре облечени, чисти, спретнати. И да, жените са красиви, повечето от тях светли, високи и слаби, с типични руски черти. Страната е двуезична и често могат да бъдат видяни компании от млади хора, в които един обяснява нещо на руски, друг му отговаря на румънски. Инфраструктурата в столицата Кишинев е стара, няма толкова дупки по улиците, но и нищо ново не е направено. Тролеите са Дачия, от по-ново поколение. От храната могат да бъдат отличени многото видове мамалига - качамак. Забелязах, че местните хапват местен вариант на боб с наденица. Хората с капризен стомах е добре да знаят, че в кухнята на молдовците се използват много подправки. Има какво още да се желае в обслужването по заведенията, както и в сферата на услугите. 

Архитектурата

Това, което прави силно впечатление в Кишинев, е архитектурата. Сградата на парламента, на театъра, на операта, хващат и задържат дълго окото с изваяните си форми и красиви орнаменти. 

Сградата на парламента има внушителни размери, подобно на тази в румънската столица Букурещ.

В центъра на Кишинев има градинска, в която са поставени бюстове на исторически личности с принос за развитието на страната. Сред тях може да бъде видян и бюстът на Христо Ботев. Любопитен факт е, че символът на държавата Молдова е зубърът, едно изчезнало вече животно, което на местен език е "зимбру". Емблеми с това животинче стоят на много обществени сгради в Кишинев. Любителите на футбола може би помнят, че преди години отборът на "Зимбру" - Кишинев елиминира ЦСКА и Литекс от евротурнирите. От Кишинев се отправяме към румънската част на Молдова, където ни чака...

Яш - перлата на поклонническия туризъм

Този град е тясно свързан с българската история. Малцина знаят, че в този град в църквата "Света Параскева" се намират целебните мощи на Света Петка Търновска, занесени там, за да не бъдат унищожени от поробителите...

Всеки ден дълги опашки от хора чакат, за да се поклонят пред мощите на Света Петка и да измолят чудото, което искат да им се случи...Днес Яш е и университетски град, който привлича студентите с петте си университета. Тук е роден и Никола Богориди, държавникът с български произход, правнук на Софроний Врачански. 

Дворецът на културата, със своите четири музея и пищни заседателни зали, както и сградата на общината, са най-впечатляващите обекти в града, издържани в ренесансов стил. 

И тук, в румънската част на Молдова, жените са красиви, повечето от тях със спортно телосложение. Пример за това е една полицайка, която регулира движението в Яш.

Това е Молдова - един нешлифован туристически диамант, с огромен потенциал за развитие в бъдеще, със запазен автентичен и непокътнат вид от нашествието на голямия туристически поток, чакаща в обятията си нови изследователи.

Приказни истории и тайнствени легенди отвъд граничния кльон

Доскоро познавах село Барутин само като мястото на печално известния Ахмед ага Барутанлията, полицейски инспектор на Доспатска околия, предводител на башибозука, извършил нечувани жестокости по време на Баташкото клане по време на Априлското въстание през 1876 година, който не е оставил живи дори бременни жени и деца. Исках някак си да разсея тази представа, да видя селото от друга гледна точка - човешка, природна...Знаех за омайната природа на Доспатския край от риболовните си излети на язовир Доспат...Някак като знак на съдбата, окото ми бе грабнато от обявата на "12-та застава". Възможно ли е бивша военна застава в район, в който навремето не е можело и пиле да прехвръкне, да приюти гости, подобно на хотел? Какви спомени къта тя и кой е нейният стопанин днес? Трябва да се провери...

Ден след тези размисли паркирах вярната ми хонда в центъра на селото. Местните дружелюбно ми обясниха посоката, и с разказите си за чудната природа край заставата и хубавите купони там, още повече запалиха любопитството ми. Сигурно сте чули от медиите, че пролетта край Барутин бяха намерени няколко малки мечета. Местни хора, минаващи оттам, ги видели и сигнализирали на телефон 112. Екоорганизации, обаче, побързали да ги приберат и после да ги изпратят във възстановителен център в Гърция, отделяйки ги от майка им. Много грешно и прибързано решение, според местните, защото още на следващия ден край мястото, където били намерени малките, няколко дни се чувал отчаян, но мощен рев на мечка. Според местните това била майката, която призовавала и търсила безуспешно своите мечета...Ревът продължил около мястото няколко дни, след което изведнъж затихнал. Дали в прекалената си грижа за животните всъщност не им вредим, откъсвайки ги от дивата природа, мислех си в този момент аз...Те имат вградени рецептори как да се оправят и без нас, хората...

Навремето село Барутин е било голямо населено място, населено с българо-мохамедани. Днес в него са останали около 1000 души, останалите са заминали да търсят препитанието си в чужбина. Повечето от тях безвъзвратно...Набирам оставения телефон на "12-та застава", и не след дълго се озовавам в дърводелския цех на нейния стопанин - Лъчезар. Той е възстановил заставата, защото обича природата, а освен това е и запален ловец, който обича и се грижи за животните в ловния район на селото. От дума на дума обаче гости взели да го питат дали не може да се пренощува, и така заставата, смълчана след оттеглянето на военните, отново се разбудила за живот. Лъчезар подкарква мощния си джип нагоре към заставата. Пътят не е за хора със слаби сърца - на места наклонът на джипа доближава 90 градуса. Питам го защо няма път до там, а той отвръща с усмивка - "ние асфалт си имаме, с път би се загубила красотата на това място... А и тогава ще идва всеки, а аз искам тук да идват само избрани ценители на природата и тишината". В заставата ни посреща работещият там Елми - млад мъж, който иска да води природосъобразен начин на живот, далеч от шума в града и високите технологии. Върнал се е от гурбет в Англия със семейството си, за да работи и живее на това място. Не му липсват телефона и компютъра, макар и да ги ползва по работа. Не липсват и на дошлите тук гости, усещането да се изключиш от всичко цивилизационно, е неповторимо...Само да можеш да си позволиш лукса да го направиш, разбира се...

Елми ни повежда на разходка из гората. Минаваме портите на заставата и стигаме началото на граничния кльон. 

Оставен е на места, придавайки на мястото по-голяма автентичност. Публична тайна е, че по времето на желязната завеса за разстрел на бегълци през границата военните са получавали отпуска. Тема, застъпена и във филма на Стефан Командарев "Съдилището". Никой тук не се е промъквал зад тази порта жив преди 10.11.1989 година, си помислих аз, докато ме побиваха тръпки по цялото тяло. Гората над заставата е място, незасегнато от добива на дървесина, диво и непокътнато. Дървета и храсти изскачат отвсякъде и искат да те приласкаят в пазвите си. Изневиделица отнякъде в спокоен ход се появяват диви прасета, които спокойно отминават в гората, без да се плашат от човешкото присъствие. 

Веднъж диво прасе дошло необезпокоявано по време на барбекю,правено от гости на заставата, всички взели да бягат вкупом един през друг, а то кротко хапнало от скарата и зеленчуците, и си отишло...

Тук е така - хора и животни живеят в хармония. Елми е природно интелигентен, човек, който е извор на житейски мъдрости и поговорки. Една от тях - "Акъл ще ти дойде, но не се знае какво ще намери", остана трайно в съзнанието ми. 

Стигаме пукнатия камък, който сякаш е разрязан с нож на две части. Легендата за него изумява. Баща и дъщеря лагерували край камъка, а бащата видял, че дъщеря му има корем, помисляйки, че е бременна. Попитал я, тя потвърдила, че е бременна, като казала, че не е била с мъж. Бащата се разлютил, не повярвал, взел да я обижда. Тогава дъщерята казала - "Ако съм права, нека този камък се разцепи на две", и чудото с пукването на камъка станало. Тогава бащата я прегърнал и поискал прошка от нея. 

Не след дълго достигаме местността Провирачката - скално образувание, останало още от тракийско време, поверието за което носи, че провреш ли се 3 пъти, ще намериш цяр за болести и ще махнеш негативната енергия. 

Наоколо гъмжи от непроучени тракийски култови свещени места и камъни. Камъни с вид на човешки глави и осанки страховито са надвиснали отстрани на пътя.

Връщаме се в "12-та застава", където продължаваме разговора със собственика Лъчезар. Макар и модерно обзаведени, стаите сякаш още носят от аромата на войнишкия облик. Кът, подреден с едновремешен телефон, радиостанция, манерки за вода, дневници, снимки и други войнишки предмети, напомня, че тук е кипял живот под пагон. 

Най-редовните гости на заставата са...нейните едновремешни служещи със семействата си. Макар и пръснали се из цялата страна, поне веднъж годишно те не пропускат да дойдат на това място, което ги обгръща в спомени за младостта, за бойните тревоги, безсънните нощи на нарядите и още, и още...

Никак не му се тръгва на човек от такова приказно място, пропито с истории, легенди и предания, но отпуската свършва...Тръгваме по обратния път надолу с джипа на Лъчезар, разделяйки се с обещание да се видим отново за нова порция приключения...