четвъртък, 21 юни 2018 г.

Село Волно - космическото усещане за свобода на духа

Чували ли сте някога за име на село, в което душата и тялото ти се реят волни като птици?! Виждали ли сте място, в което нито времето, нито пространството имат значение?! Място, в което за времето се ориентират по слънцето, научно-техническият прогрес е непознато понятие, и никой за никъде не бърза, защото всъщност оттук нататък няма накъде да отиде... Село, стигането до което е възможно само пеша или в краен случай на кон или магаре. Да, има такова село, сгушено в полите на дивата и девствена Огражден планина, току под нейните най-високи върхове Билска чука и Голак...Това е селото с чудновато име Волно, което се е казвало с друго любопитно име - Робово. При една от обиколките си в Петричкия край, през 1951 г. Тодор Живков преименува селото на Волно, защото не можело населено място в България да носи робско име. Има ли тук ирония на съдбата, и показателно ли е името на селото за това, че сме загърбили робската психика от миналото и вървим към свобода на волята и духа, се замислих аз в този момент...От една страна, името му някак естествено известява, че тук няма предели и граници на духа. От друга страна - имаме една свобода, която в същото време е ограничена, бидейки белязана от липсата на всякакви белези на държавност - тук никога не е имало нито ток, нито път за автомобили...
 Ето ги и къщите на Волно, застинали сякаш от няколко столетия, а гегата, менците, коритото, и те като че ли винаги са си били там...
Някой сигурно би ги оприличил с къщата на Флинстоун, но истината е, че векове наред те са издържали на всякакви природни условия...


Липсата на ток и път не могат да спрат близо петнадесетте местни жители да живеят в хармония с природата. Принудителното общуване с вълци, жадно облизващи се за техните стада с овце, е ежедневие за местните хора. Корави по произход, без хранителен магазин, ток и мобилни телефони, те живеят щастливо в 21 век. Лягат си с кокошките и стават по първи петли. У тях няма и помен от негативистичния мироглед, характерен за града. Хляб си месят, за други стоки отиват на смени, когато някой с магарето или пеша слезе до съседното, по-ниско разположено село Баскалци...Там сякаш се усеща по-голяма живинка и дори има местна кръчма. Един дядо ми зададе въпроса - "Как е, харесва ли ви демокрацията?", което ме наведе на мисълта, че системата е изключила тотално тези хора, забравила е за съществуването им, те нямат никакъв досег с нея. Някои от тях никога не са идвали през живота си до София, а ходенията им до недалечния Петрич също се броят на пръсти. За да се съхранят и преживеят, хората тук сякаш са останали в миналото и в спомените си, за да избягат от болезнената реалност. Една пасторална картина с животни и автомобили в центъра на селото ми хвана окото, сякаш за да покаже как местните са разкъсани между цивилизационния избор и това, което им идва отвътре...


Хората жадно ни посрещат с очи, чудейки се как така някой иска да изкачва връх в Огражден планина...В такива места отборният дух и колективизмът са силно изразени. Хората сами си укрепват пътя, по който от време на време пъплят неподвластни на промяната на времето, също като къщите, "Жигули"...И тук се набива на очи наличието на хора в трудоспособна възраст, които стоят без работа и препитание и поради проблемите с пътя, който имат...

 От високите части на Огражден планина се разкриват приказно красиви гледки, обагрени в различни цветове на природата...Преходът до най-високите върхове на планината е приятен, изпълнен с честа смяна на гледки и пейзажи, и едно усещане за космичност, за това, колко малка брънка от могъщата Вселена сме ние...


Билска чука и Голак са скрити в гориста местност, тънеща в прохлада...
А стигането им е удобно място за шишчета по горски, с лютеница, хляб и лук, простичко, но невероятно вкусно, така, както са яли и нашите предци...Какво му трябва на човек, освен храна за тялото, душата и сетивата...


И понеже проникновенията в този живот идват в подобни моменти, се замислих, че Огражден планина е един нешлифован туристически диамант със своите девствени красоти, който при изграждане на една добра инфраструктура може да отключи тълпи от туристи, жадни за непознати и неутъпкани пътеки...И да подпомогне и местните хора да изживеят достойно старините си...