Регулацията на печата у нас – мисията (не)възможна

Венцислав Петков

Упражненията на тема закон за печата не са нещо ново у нас. Още Стефан Стамболов е прокарал подобен закон, заради което е обявяван в гонения срещу опозицията. Като конкретен подтик за установяването на медийно законодателство у нас се изтъква стремежът за влияние на главните редактори на печатните издания и компроматната война, която се води чрез тях.

Нуждата от дискусия

На първо място трябва да се замислим дали с такъв подобен ход не слагаме каруцата пред коня. Добре е, преди да се инициират каквито и да е законопроекти, да се потърси един широк формат на обществена дискусия с участието на всички заинтересовани страни по съоветния проблем, и тази материя не прави изключение.

В рамките на подобна дискусия ще се прецени най-напред нуждата от такъв тип закон. Тук бихме се запитали реторично има ли в България политическа култура за приемането на подобен нормативен акт. Познавайки добре българската действителност, можем да направим обоснован извод, че той би бил изменян често пъти в зависимост от волята на управляващото в конкретния случай мнозинство в парламента, т.е. съществува риск евентуална законова уредба на печата да се използва като инструмент за политически цели и като средство за осигуряване на медиен конфорт на управляващата партия.

Другият въпрос, който трябва да се прецени, преди да се доведе до пленарна зала закон за печата, е собствеността върху медиите. Истинските собственици на много от тях не са ясни, а в повечето от случаите, в които те са известни, не е ясен произходът на капиталите им. Така че ако истинският мотив на такъв закон е обуздаването на главните редактори, то би било странно, че се акцентира не върху собствеността на медиите и произхода на капиталите на собствениците им, а върху тяхното поведение, намиращо израз в публикациите на техните вестници.

Чуждият опит

Във Великобритания няма Закон за печата, а Първата поправка на Конституцията в САЩ въобще изключва приемането на закони, които ограничават свободата на словото и печата.

Много от германските провинции имат свои закони за печата, а доколко са ефективни те, следва да се произнесат медийни експерти в областта на немското медийно законодателство.

Факт е, обаче, че Унгария създаде безпрецедентен закон за печата, който разбуни духовете дори в Брюксел. С него в Будапеща създадоха Министерство на информацията, което да следи доколко са “правилни” статиите, репортажите и другите публикации, и може да поиска промяна в тях в случай на нужда. Също така с този нормативен акт се въведе задължение на журналистите да посочват източниците си на информация. Всичко това представлява сериозно посегателство на свободното слово. В Полша идеите за подобна регулация на печата са подложени на унищожителна критика и в момента законопроектът е в застой.

Опасност от цензура, автоцензура и дискриминация

Като подходящ закон експертите посочват немски закон, а именно този на провинцията Бранденбург. В този закон се предвижда до 1 година лишаване от свобода за главен редактор, който умишлено или непредпазливо е допуснал да се публикува наказуемо съдържание. Такъв тип разпоредба би била със съществено влияние върху свободата на словото, тъй като освен възможността за създаване на цензура, би задействала и механизма на автоцензурата, т.е. изданията въобще да не публикуват и да не отразяват обществено значими събития и проблеми под страх от наказание. Нали не искаме най-тиражните вестници да излизат само с хороскопи и прогнози за времето, а желаем реално отразяване на фактите и обстоятелствата от българския обществено политически живот. Тук е мястото да се направи и уговорката, че българската и германската действителност са съвършено различни. Освен това трябва да се съблюдава за съвпадение на духа и буквата на закона. Под натиск от Европа, но и поради всеобщата еуфория от идването на демокрацията у нас, не без намесата и на журналистическата гилдия през 90-те години беше премахнато наказанието лишаване от свобода за обида и клевета в Наказателния кодекс. Това трябва да ни наведе на размисъл дали с подобна клауза вместо да вървим напред, не се връщаме назад в първите години на демокрацията, чийто устои тогава бяха твърде крехки, а един от най-съществените й измерители – свободата на словото, все още търсеше своя облик.

В допълнение на гореизложеното отворен остава и въпросът с поставянето на фиктивни главни редактори, които притиснати от собственика на съответната медия да публикуват даден наказуем материал и да понесат санкцията, предвидена в закона, вместо истинският виновник за публикацията. Такава практика за назначаването на фиктивни главни редактори е била известна у нас, както след 9.09.1944 г., така и преди този период.

От друга страна, член 39 от Конституцията регламентира свободата на словото и печата. Има предпоставки такъв нормативен акт да влезе в разрез с тази разпоредба на върховния ни закон, като се сезира Конституционния съд за противоконституционност, ако законът не се прецизира достатъчно добре.

Един от аргументите да не бъде въведен закон за печата е фактът, че журналистите като всички български граждани отговарят еднакво пред закона и за тях не бива да се допускат изключения, привилегии или пък да бъдат дискриминирани, когато изпълняват своите задължения. Когато не спазват закона, журналистите могат да бъдат подведени под отговорност за престъпления по Наказателния кодекс, а собствениците им – съответно по данъчите закони, Търговския закон, Законът за защита на конкуренцията и др.

Закон за печата също така предполага и орган, който да следи за спазването му. Дано този орган не бъде като Министерството на информацията в Унгария, тъй като никой няма интерес от правителствен Биг Брадър в областта на печатните издания. Регулаторен орган за печата от типа на действащия у нас СЕМ (Съвет за електронни медии) също е спорно доколко ще изпълни функциите, за които е призван, а именно безпристрастно и обективно регулиране на печата. Не е ясно също така дали такъв орган ще създаде необходимия обществен паритет в рамките на своята дейност, или ще действа в изгода на управляващото мнозинство.

Не на последно място се изтъква и фактът, че и в момента действа Етичен кодекс на българските медии, който регулира начина на поднасяне на информация в печата, спазването на етичните и морални правила при списването на статии и публикуването на снимки, взаимоотношенията между медиите и др. Разбира се, този кодекс не е подписан от всички медии, но ако наистина неговите разпоредби се спазват стриктно и добросъвестно от собствениците им, и се направят стъпки по посока на разширяването кръга на подписалите го вестници, то това би се превърнало в надеждна гаранция за правилното функциониране на тази сфера, без да е необходимо приемането на специално законодателство.

Аргументите “За” регулация на печата

Очевидно е, че някои от печатните издания, особено в жълтия сектор, навлизат дълбоко в личниото пространство както на публичните личности, така и на обикновените граждани, засягайки честта и достойноството им по най-груб начин, използвайки обиди, клевети, набеждавания и откровени цинизми. Всекидневно хора, които не са дали съгласието си да бъдат цитирани, или чийто позиции за статии срещу тях не е потърсена от съответния вестник, намират имената си в пресата опетнени. Очевидно санкциите за обида и клевета, така, както са фиксирани в момента в Наказателния кодекс, не играят предупредително-възспиращата си роля на превенция срещу издателите на тези вестници, които продължават с този род публикации. Правото на медиите да информират безспорно е тяхно изконно право, но личностната, индивидуалната свобода, чест и достойноство стоят над това право. Те са най-висше благо, защитата на което е приоритет пред тази на свободата на словото.

На второ място, дълг на медиите е да бъдат обективни, т.е. да отразяват действителността такава, каквато е, и да публикуват статиите си на базата на доказателства. Писането на необективна, подвеждаща и манипулираща общественото съзнание информация, направена умишлено, никак не е безобидно деяние и може да доведе до сериозни последици. Навярно си спомняте, как навремето студентското предаване “Ку-Ку” обяви авария в АЕЦ “Козлодуй”, което породи силна тревога и страх у немалко граждани, много от които бяха тръгнали да се изнасят от домовете си. Това деяние тогава остана безнаказано.

Законът на провинция Бранденбург има и своите положителни страни, като например задължителното право на отговор на засегнатата страна. Друг положителен аспект в него може да се открие в клаузата за равнопоставеност при разпространяването на печатни издания и обявяването на собствеността на медиите, както и изричното обявяване и разграничаване на платените публикации като такива.

Изводите

Изводът е, че преди да се стигне до пленарна зала, трябва да се обсъди принципната нужда от подобен закон в рамките на широк обществен дебат, както и дали целта в случая би оправдала средствата, с които ще се действа в тази сфера. Необходимостта от такъв нормативен акт трябва да се гледа през призмата на принципите на плурализъм и прозрачност както при списването на статиите в печатните издания, така и на капитала, с който се издават те. Трябва да се види има ли възможност да се въздейства и коригира некоректното от човешка, а не от политическа гледна точка поведение на собственици на медии чрез механизмите на сега действащите закони, и ако това не е възможно, тогава да се пристъпи към приемането на закон за печата. В противен случай би се стигнало до законодателно разточителство.

Ако се оцени положително нуждата от закон за регулация на печата, то той трябва да бъде издържан в чисто технически стил, за да не засегне основното право за свобода на печата и да не се допусне налагането на цензура, информационна завеса и намеса на изпълнителната власт в политиката на печатните издания. Също така, не по-малко важно е законът да бъде адаптиран спрямо българската действителност, а да не бъде само copy-paste на немския образец, тъй като говорим за една развиваща се демокрация у нас, съпоставена с вече развитата успешно такава в Германия.

©2017 Асоциация на прокурорите в България